Революцията на военното дело в Испанската война
Войната за испанското завещание, която бушувала в Европа и американските колонии на Англия и Франция в продължение на повече от дузина години (1701-1714) не само трансформирала политическата карта на континента, но и преобразила военното дело от това време.
Испанската война била запомнена не само с продължителността и трудностите си – но и с блестящите интервенции на велики пълководци и с героизма на елементарните бойци. Какво се случило в началото на ХVІІІ век по европейските бойни полета, които трансформирали цялата история на военното дело и изкуство?
Тогава пълководците и монарсите за пръв път се натъкнали на подобен впечатляващ обсег на бойните дейности. Войната се водела по едно и също време на три континента, даже в колониите, въпреки там военното напрежение да било надалеч по-малко впечатляващо.
От друга страна, новите хоризонти разкрили невиждани благоприятни условия за стратезите: от време на време, с цел да се повлияе на армията на противника, било задоволително да се сътвори опасност на съседния бранш на фронта, което принуждавало вражеския пълководец да се отдръпна от подготвените позиции и да промени проектите си.
Това се усетило още повече на по-ниско, оперативно равнище: в хода на бойните дейности се разкрила епохата на така наречен „ галантни “ или „ кабинетни “ войни. Изкуството на пълководеца в този момент от ден на ден се отнасяло за способността да заеме преференциална позиция, да отбрани линия от укрепления или естествени загради и да осигури на армията си непрестанно доставяне с доставки, като в същото време пресича вражеските линии за доставяне. Тази тактика на безсилие, която с съображение била подложена на критика по-късно, все отново дала положителни резултати, тъй като разрешила да се избегнат огромни сражения и масови кланета.
На бойното поле зародили не по-малко промени, отколкото в кабинетите на пълководците. Именно по време на войната за испанското завещание дефинитивно се утвърдили линейните тактики, като унищожили старите обичаи, останали чак от ХVІ век. Така, да вземем за пример, в началото на ХVІІІ век линиите на батальоните и ескадроните се превърнали в главния и единствен метод за водене на стълкновение. Започнали да изобретяват сложни строеве и нови пехотни типове, предопределени да вземат решение цялостен спектър задания, нехарактерни за линейните елементи.
През годините на войната дялът на кавалерията в армиите непрестанно намалявал и пехотата дефинитивно се трансформирала в главния жанр армия, способна да взема решение всевъзможни тактически задания. Ако се регистрира и това, че забележителна част от кавалерията били драгуни, които към момента запазвали смисъла си на „ пехота, качена на коне “, тогава може да се разбере за какво някои специалисти назовават първата половина на ХVІІІ век „ време на крах на кавалерията “. Една от причините за това е внезапно увеличеният мащаб на войната: числеността на кавалерията съвсем не се променила, докато броят на новосформираните пехотни полкове наброявал десетки и стотици. Много по-лесно и евтино е да се вербува и обучи батальон пехотинци, отколкото да се сплоти конен ескадрон. Освен това, особеностите на театрите на военните интервенции създали пехотата по-полезна, изключително след като обикновеният стрелец към този момент имал метод да се защищити от конни офанзиви, без да прибягва до прикритието на пикинери (копиеносци) или крепостна стена. Това била друга значима стъпка към преобразуване цялата военна система в началото на ХVІІІ век.
Въпросът бил, че в края на ХVІІ век бил изобретен нахлузеният щик, който можело да бъде прикачен към мускет, без да се губи способността за пукотевица. Това не можел да си разреши пехотинецът, въоръжен с багинет (байонет). Причината била елементарна: багинетът се вкарвал в самото дуло на пушката. Въвеждането на това откритие повлякло няколко значими последици.
Първо, пехотата към този момент не се нуждаела от помощта на пикинери (копиеносци с дълги копия – пики), които да я пазят от конни офанзиви, както през ХVІ век. Така в началото на войната за Испанското завещание пехотата във всички армии дефинитивно се отхвърля от използването на копия и пики. Дори именитите испански терции, швейцарските и германските наемници към този момент не използвали копия – в този момент мускетът царувал на всички места. Станало по-лесно да се отблъскват конни офанзиви: батальонното каре, настръхнало с щикове и постоянно бълващо огън, станало на практика неуязвимо даже против най-хубавата кавалерия.
Паралелно с въвеждането на щикове се подобрила тактиката за пукотевица на батальона, изискваща деликатна подготовка на персоналния състав и хладнокръвни офицери, които да изберат най-подходящия миг за решителен залп и преминаване към ръкопашен пердах. За оптимално разстояние се считало 45-55 метра, но най-добре било да се принуди врагът да стреля пръв, а по-късно да бъде разстрелян в упор.
По време на войната за Испанското завещание механичното осъществяване на дейности от всеки обособен боец се трансформирало в главното нещо, което се изисквало от него – но затова пък командирите на роти и батальони трябвало да знаят и могат повече от своите предшественици в предишното.
Стереотипното показване на борбите през ХVІІІ век като престрелки сред две батальонни линии, обгърнати в пушек, датира именно от Испанската война. И ако пехотата в хода на войната абсолютно се трансформирала в главен и самодостатъчен жанр армия, то артилерията занапред почнала своя напредък към новия си статут на „ господ на войната “. Оръдията все по-често почнали да се групират в батареи. При това ги поставяли в специални полеви укрепления, настоящи като тип бастиони или замъци върху самото полесражение. Войските към този момент прекарвали доста повече време в окопите, отколкото на самото полесражение.
Обсадите – непрекъснати спътници на всяка акция, били същински камшик на Испанската война, тъй като завладяването на съвременна за онази ера цитадела изисквала избрана методология и издръжливост. Трудно е да си представим – но тогава на една огромна борба се падали по 20, 30 или дори 50 обсади на градове и крепости!
–
